Irina’s Weblog

Коментар по миналогодишната тема за достъпа до плажната ивица ме подсети за един израз, който срещах редовно тази година по време на издирването ми на място за почивка по българското черноморие. А именно : “Хотелът разполага със собствен плаж”. Едно търсене в Google за “разполага “собствен плаж” черно море” показва доста хотели и комплекси, рекламиращи се с този плюс.

И все пак, какво означава “разполага със собствен плаж” при положение, че Конституцията обявява плажната ивица за изключителна държавна собственост, а концесионните договори имат клауза за задължителен безплатен достъп до плажната ивица?

Имуществени задължения на концесионера:
…
2. задължение да не събира каквото и да е или под каквато и да е форма плащане за вход на морския плаж – обект на концесия по този ДОГОВОР;
3. задължение да осигурява постоянен свободен достъп на всички физически лица до крайбрежната плажна ивица и ползването й от тях като курортно-възстановителен ресурс;

Източник : “Решение за откриване на пороцедура за предоставяне на концесия №516 от 03.07.2001 – ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КОНЦЕСИЯ ВЪРХУ ЧАСТ ОТ КРАЙБРЕЖНАТА ПЛАЖНА ИВИЦА – МОРСКИ ПЛАЖ “СЛЪНЧЕВ БРЯГ – ЮГ”, ОБЩИНА НЕСЕБЪР, ОБЛАСТ БУРГАС”

С Лъчо си играехме на една игричка в курорт Албена – при пресичане на улица трябваше да познаем дали идващата кола е българска или румънска. За съжаление бързо ни писна, защото не беше никак трудно : ако намали и спре, значи е румънска; ако мине пред краката ти върху пешеходната пътека със стърчащ от прозореца лакът, значи е нашенец.

Само веднъж обърках – един софиянец най-изненадващо ни направи път, да е жив и здрав!

При екскурзията ни до Румъния по Великден, екскурзоводът ни забавляваше с обяснения за румънските нрави и традиции. Когато влязохме в Румъния наред с любопитните факти за националния им празник, за прословутия граф Цепеш (по-известен като Дракула), за липсата на кафенета на открито в Букурещ, изтъкна и това как сега вече се налага рейса да намали скоростта, защото тук глобите са тежки, а и се налагат наистина. Да, това наистина звучи чуждоземно за нас! И си е атракция!

Спор във форум по повод изнасяне на храна от ресторант с шведска маса:

– “Навсякъде имаше разлепени табели, че вода и храна не се изнася от ресторанта или се заплаща. Браво! Похвално, че детето ти не е стояло гладно! Типично български манталитет показваш, щом си преминала правилата!”

– “Моля не нарушавайте добрия тон, все пак правилата са измислени за да бъдат нарушавани. “Прекаления светец и Богу не е драг.” Извън това искам да кажа,че е нормално да има табели, с инструкции и забрани, но това не е закон.
….
а така нареченото “спазване на всички правила” за съжаление си е характерен белег на българския синдром ‘комплекс за малоценност”.”

Оправдания, оправдания, оправдания… Ако човек реши да прекрачи правилата, винаги ще си намери причина. Нищо, че сам осъзнава колко е в грешка. Или поне се надявам, че осъзнава.

За съжаление, не само хотелиерските правила предизвикват подобни реакции. Завиждала съм на възпитанието на мои познати западноевропейци, за които законите наистина са закони. Но забелязвам у тях нещо, което при нас липсва – вяра в това, че щом се е наложило да има такъв закон, то явно е за тяхното общо добро и да го прекрачат би значило да вървят срещу самите себе си.

Попаднах случайно на някаква жълта хроника – в нея подробно бе описано за жестоки наранявания на някаква жертва. Запитах се – колко ли пъти съм слушала след някоя тежка катастрофа по магистралата, с жертви и хора в интензивното в кома, лекуващите им лекари да задоволяват жаждата за зрелища на читателите/зрителите като обясняват най-подробно какво им е състоянието, какви интервенции са преминали и какви им предстоят, до каква степен ще се възстановят, какви трайни увреждания ще имат, и т.н.

Защо ли си мисля, че има такова нещо, наречено лекарска тайна – не може моят лекуващ лекар просто така да обясни на цяла България за какво съм влезнала в кабинета му, без моето изрично съгласие. Едва ли е искано такова от хора, които още не са дошли в съзнание от постъпването си в болницата.

Какво тогава дава право на лекарите да коментират конкретен случай?! Разбирам да правят статистика за броя ранени в новогодишната нощ, но да седят зад бюрото си със скръстени пръсти и да обясняват състоянието на конкретен пациент … не само ми се струва неморално, а и незаконно! Или засиленият обществен интерес те лишава от правото ти да пазиш здравословното си състояние в тайна? Колкото до етичния кодекс на българските медии – то е явно колко от подписалите го спазват написаното в него.

Надявам се да ми предоставите някое разумно обяснение…

Мислех темата (и още…) за приключена – в крайна сметка скоро въвеждат електронното таксуване в превозните средства на СКГТ, така че темата за политиката спрямо билетите с изтекла валидност след увеличения на цената стана неактуална. Но сега чувам, че предстои увеличение на цената на билетите през април или май – билетите се вдигат с 10-20 ст., картите също повишават цените си. Така че изравям този пост от архива (писан е през изминалата вече 2007ма година) :

—-

Миналата година (2006та) жителите на столицата се сблъскахме с увеличение на цената на билетите от страна на СКГТ. За мен неприятно бе не толкова самото увеличение, колкото отношението, демонстрирано от фирмата. Цитирам обявеното по медиите, както и на страницата на СКГТ (вече архива) :

Билетите със стара цена и билетите извън цитираните по-горе ще важат до 01.07.2006г.
От 01.07.2006г. до 30.07.2006г. в Столична компания за градски транспорт – Център за реализация на приходи ще осигури замяна на неизползваните билети от граждани, както следва:

– билети за еднократно пътуване – над 10 броя
– билети с талони за три и пет пътувания – при ненарушена цялост на билета.

Замяната ще се извършва по стойност на представените билети на адреси:
– пл.”Възраждане” №1 – тел. 987-33-46
– бул. “Княгиня Мария -Луиза” №86 – бюро за абонаментни карти – тел. 92-36-260.

Умоляват се пътуващите с масовия градски транспорт при закупуване на билети да се съобразяват с предстоящата смяна на цените от 01.07.2006г.

Тук за мен има няколко притеснителни факта :

• Има ограничение за минимален брой билети, които можеш да върнеш за да си получиш парите обратно – излиза, че това обратно изкупуване на вече невалидните билети е насочено не към крайните клиенти, а към продавачите на билети, у които са останали по-крупни бройки билети. Бях свидетел как възрастна госпожа се помоли на продавач на вестници да й изкупи 2те билетчета и да ги върне, но след като й бе отказано се примири със загубата на паричките за хляб и кисело мляко.
• Докато продажбата на билетите е на стотици места в града, обратното изкупуване е на само две гишета за цяла София!
• В повечето случаи щом ползваш билети, то обикновено разчиташ на градския транспорт. Тогава ти се налага да платиш на същата тази компания (СКГТ) за да стигнеш до обявените гишета за връщане на платените от теб суми. Което струва пари.
• Работното време на гишетата съвпада с работното време на работещите редовна смяна софиянци. В такъв случай аз трябва да отсъствам от работа, за да мога да си върна платената сума.

По всичко личи, че СКГТ се опитва да задържи сумата за услуга, която клиентите й са предплатили, а не могат да ползват вече, понеже документите са обявени за невалидни след дадената дата!

Написах жалба към Комисията по транспорта към Столичния общински съвет. Тяхното становище е след направената проверка (която между другото им отне не един, а два месеца!) е, че СКГТ са дали достатъчно време да смениш билетите и освен това в последствие са премахнали ограничението за минимално количество билети и цели талони. За нещастие обаче тази информация не бе обявена НИКЪДЕ! Включително на сайта на СКГТ до ден днешен седи пусната от мен по-горе информация. Да не говорим, че не всички софиянци посещават редовно сайта на СКГТ, а медиите за масово осведомяване вече са обявили условията с тези ограничения.

За да се избегне подобно отношение и при следващото увеличение, смятам за нужно да се обединим като потребители и граждани, и да искаме промяна в наредбата за обществен превоз на пътници (дали за София, или за страната – въпрос на следващо решение). Според мен най-добре би било ако се даде гратисен период от да кажем един месец, в който месец да важат и новите, и старите документи за превоз. Така ще отпаднат недостатъците, изброени от мен по-горе.

Прилагам снимка на оригиналното решение на СОС :

А ето и моето лично “дарение” към СКГТ от билети, които нямаше как да върна – пазя си ги и до днес :

Сума на дарението : (5 * 0.40 лв = 2 лв). Предпочитам да можех да ги дам на някое детенце, нуждаещо се от скъпо лечение. Не на СКГТ!

Бих се радвала да споделите мнението си по темата.

Дълъг боядисан в бяло коридор, дивани от типичната кафява изкуствена кожа, глъчката на поликлиниката. Тук таме се чува някое старческо възклицание :

А по Тошово време парното бе 10 лв на месец! 10! Не като сега 100!

Извинете, кой е последен за д-р Георгиева?

Неее, съжалявам! Тук съм от преди вас и няма да ви отстъпя – тук всички сме болни, другарю! Какво като сте само за лекарства?! И аз съм така!

И отново глъчка – уж всички са болни, а постоянно някой гълчи друг за нещо.

Изведнъж от общия шум изпъква диалог. Едра жена в зелена престилка говори на дребна старица. Диалогът е като при разговор по GSM – единия крещи, другия хич не се чува. Но все пак цялата тълпа наоколо добиват представа за всичко.

– А мъжът ви къде е? Как така в болница… Е като е в болница, защо идвате тук да му изписваме лекарства? Нямам право, госпожо, и да искам не мога… Ето, елате задно да прочетем заповедта…. Видяхте ли? Не мога да ви помогна, лекарствата там трябва да ги изпишат …

Дребната старица се запътва безмълвно към изхода. Жената в зелено се провиква след нея :

Не се отчайвате! Ще оцелее!

Боже! За човек в болница ли говорим или за загубил се в джунглата? Ще оцелее! Най-нелепия опит за утеха в здравно заведение, който някога съм чувала …

И така, Максим получи условна присъда от две години и шест месеца лишаване от свобода, с пет години изпитателен срок от Бургаския съд. Книжката му ще бъде отнета за 4 години, като се приспадне срока от катастрофата до сега. Обезщетенията за родителите на загиналия са по 90 000 лв на всеки, а за Мануела – 80 000 лв.

Моята позиция остава същата като в поста ми “Ако си пил – слез, искам да стигна жив”.

И не искам да знам, че след по-малко от 3 години и половина човек, причинил катастрофа със смъртен случай, ще бъде пак зад волана! Май това най-много ме ядоса…

Остава да видим дали ще има обжалване от страна на прокуратурата.

Разговор с Гери :

Гери : ей това търсех вчера:

Увеличението е с 5 лв., а не с 10, каквото бе предложението на правителството. Помощ ще се отпуска на родители със средномесечен доход от 300 лв. Досега прагът бе 200 лв.

За първи път се предвижда допълнителен бонус за близнаци,

като месечната добавка за тях става общо 75 лв., или 150% от помощта на дете.

до сега близнаците не са били предвиждани – абе идиотизъм ей

Аз : те така или иначе сами се случват, нямаш нужда от стимул за да родиш близнаци и следователно – държавата може да спести пари…

4. Можем ли без Майкрософт?

Лично мнение:

Бихме могли, както бихме могли да живеем без ток, вода, телефон и автомобил.

За мен не е ясно кой е човека, на който принадлежи това лично мнение, защото текста е от официално изявление на Министерството на Държавната Администрация и Административната Реформа (МДААР) : “Основни моменти при договора за лицензиран софтуер на Майкрософт”. Явно за автора обаче Microsoft е еквивалентно на “компютър”.

Интересен коментар на Вени Марковски : “МДААР: далавера ще има – прецакахме ЦАПК!”

Питам се още, дали някой в МДААР може да брои?

Сега в държавната администрация около 2000 – 3000 сървъра работят с алтернативни операционни системи.

И още : “Бонус домашни лицензи или двоен брой лицензи купува държавата?”. Или защо е полезно да купим и домашни лицензи за държавните служители.

Изгледах отново филма за Могилино, за втори път, този път преведен на български и излъчен по bTV. Мислех си, че този път ще съм до някъде привикнала с гледките, че този път ще е по-леко. Е, не бе… А дори не беше целия, защото оригиналния филм е час и половина, а bTV излъчиха 2/3 от него – малко под час. За съжаление не бяха сложили субтитри и за думите на децата, а думите им трудно се разбираха. Аз лично много от казаното от Диди не го разбрах, но помнех какво съм прочела в английската версия.

Липсваха доста сцени :

• насочване на вниманието ни към псевдо-диагнозата “олигофрения” (буквално “малък мозък”), измислена през социалистическо време за да даде оправдание за натикване на деца в подобни места;
• как скъсаха единствената лична вещ на Диди – нейната козметична чантичка;
• сравнението на снимката на Васка сега и по време на приемането й в дома – тогава не изглежда по-различно от кое да е дете;
• не знам дали аз изпуснах, или го нямаше и удивлението на Кейт, когато на въпроса от какво най-много имат нужда, директорката на дома отговорила : “Компютър”;
• как на телевизорите, с които така се хвалеше директорката, че са осигурени за всяка стая, пускаха само сериали за персонала, не и детски филмчета и обучителни програми;
• как подкарват голи и момичетата към банята всяка сутрин, при това ги води мъж; а кърпи след баня им давали за пръв път, споделило едното дете по-късно;
• и най-вече – оригиналният филм завършва с кадри от дом за мъже и дом за жени с увреждания – съдба, която чака тези деца, които оцелеят в Могилино;

Не се учудвам, че г-жа Масларова пак пропусна да се включи в дискусията – вместо нея Министерството на труда и социалната политика бе представено от г-жа Иванка Христова, заместник-министър. По нейни думи – Могилино е единствения дом от всичките 27 домове за деца с увреждания, който е в такова лошо състояние. Това обаче бе отхвърлено от г-жа Кукова от Българския Хелзински Комитет. На въпроса на водещата как се осъществява контрола, заместник-министъра обясняваше какви пари се превеждали за всеки дом. Парите стигали, но къде отивали не се знаело. Точен отговор на въпроса за контрола аз поне не чух.

Сред коментарите, прочетени от водещата, познах и коментар от блога на г-жа Грънчарова от Ирена :

aз нямам какво да добавя, само едно, оношението на правителството към децата в могилино си има термин. пасивна евтаназия. практикувала се е в третия райх по отношение на психически болни и хора с увреждания. пасивната евтаназия е криминално престъпление.

Точно колко е наболяла темата можете да добиете представа и по броя коментари в блога на г-жа Грънчарова, Министър по европейските въпроси от 2007-ма – при средно 18 коментара на статия, статията й за Могилино вече има над 300 коментара!!

Опитах се да издиря и думите на г-жа Масларова, които също бяха цитирани по bTV. Министъра каза нещо от сорта на “децата толкова си могат, това е” – искам да я питам :

Вие лично ли ги оценихте, г-жо Масларова, че си позволявате да поставяте такива крайни етикети?! Индивидуално ли е оценено всяко дете? Или това показва само колко вие си можете!

Бг мамите вече са го казали :

Масларова за децата: Те толкова си могат.

Ние за Масларова: Тя толкова си може! Вън!

Аз мога само да се присъединя към тях! Не може един министър да се крие и да не говори по такава наболяла тема като Могилино! Не може вечно да праща подчинените си! Защото носи отговорност пред всички нас! Защото щом уж децата в Могилино дори по име я познавали, явно е била там, виждала е какво става и е приела, че толкова може и това е. И е продължила агонията им. С нашите пари, от наше име като наш избраник във властта. Сега е време да й поискаме точна сметка за стореното.

Радвам се, че филмът беше излъчен публично. И съм крайно благодарна на bTV, че дадоха гласност на проблема и той излезе от блоговете и форумите. Сигурна съм, че гражданското общество в България ще се надигне и няма да позволи подобен филм някога отново да бъде заснет с участието на нашите деца!

И, моля ви, забравете за безкрайните петиции – ако света можеше да се промени с един подпис, щеше да е много лесно и приятно. Но не става така! Убедена съм, че лозунгите от типа : “Подпишете тази петиция за да …” са само начин да си изчистим съвестта, да се успокоим, че нещо сме направили. Не, не мисля, че това е достатъчно. Не и в случая!

Днес, 9ти декември, от 17:30 часа, bTV ще излъчи филма на Кейт Блюит, посветен на дома за деца в увреждания в Могилино. До колкото разбрах ще има и дискусия с участието на Масларова.

Приканвам тези, които не са гледали филма, да го гледат. Време беше някоя телевизия да се осмели да го излъчи. Чудно ми се защо БНТ в ролята й на държавна телевизия игнорира този така наболял социален проблем? Може да драсна едно писмо на отговорния за програмната схема.

Да, знам, че филмът не е никак приятен. Но също така смятам, че тези деца имат нужда от помощ, че всички те са наши деца и не можем просто да игнорираме проблема за да не разваляме деня си с неприятни кадри. Лично аз предпочитам да го изгледам пак, и да направя каквото зависи от мен за да не могат да се заснемат повече такива филми в България!

След концерта на Foreigner вчера се отбихме с приятели да хапнем нещо набързо в “Мис Каприз” до Плиска. Първо, не ви препоръчвам ако ходите там да се отбивате през тоалетните преди да сте се навечеряли – има опасност да загубите апетита си! Второ, май и пици не е добре да ядете в тази пицария! Поне не вечер. Лъчо например се сдоби с пица, от която не успях да си отрежа крайче както обикновено – толкова бе жилава и твърда. Щастието му, че не съм го подяла, бе кратко – самият той не успя да разреже пицата си въпреки приложените мускули! Хрумна ми да я пипна – абсолютно студена, освен че е твърда и суха. Естествено я върнахме с думите : “Поръчали сме прясна пица, не претоплена стара, при това и не добре претоплена…”

Наглостта обаче бе пълна – върнаха ни я след 5 минути, с 1 градус по-топла…

Платихме с точност до една стотинка (30 лв и 4 стотинки) и се изнесохме. Категорично вече са в черния ми списък заведения!

Писала съм не един път (“Взаимопомощ”, “Градски транспорт”, “Градски транспорт” …) за това колко мразя явлението гратисджийство по отношение на градския транспорт. Добре де, като ползваш рейсовете, какво ти пречи да си платиш? Ако не ти се плаща за “скапаните рейсове”, що не ползваш маршрутки, таксита или не ходиш пеш?

В обедната почивка поспорихме с колега, който изказа следното мнение :

Защо да плащам билет? Решил съм, че ми е по-изгодно да пътувам без билет, като си плащам глобите…

Замислих се, че когато ходихме във Виена, момичето, при което бяхме отседнали, ни обясни как веднъж я глобили като нередовен пътник и от тогава винаги е с карта. Не от неудобство, срам, нежелание за конфронтации. А защото билетчето струва 1,70 евро, а глобата е 70 евро!

Извода : трябва и в София да вдигнат цената на билета за нередовен пътник. Явно 7 лв (или както е описано в наредбата – на цената на 10 билета), не стига.

П.С. А може би с въвеждането на новата система на таксуване този проблем няма да съществува – сигурно ще има обаче куп други нови, като кракване на картите и презареждане с произволна сума…

Гледах филма от край до край. Няколко пъти го почвах, все спирах още на десетата минута с мисълта, че не съм сигурна искам ли да видя какво следва. Но го изгледах! Не писах по темата – изживях си емоцията с Лъчо, с приятели и колеги.

Но днес прочетох статия на Гергана Грънчарова, Министър по европейските въпроси от 2007-ма, и не мога да не споделя какво мисля :

Това е трагедия и тя изглежда по еднакво болезнен начин навсякъде по света, независимо дали тези деца са снимани в специализирана институция или в собствения си дом.

И аз мислех така. Но видях разликата в снимките на Васка при влизането й в дома и сега, повече от десет години по-късно. – та на влизане снимката изглеждаше като на всяко друго дете от детска градина! А Диди? Която при оставянето й в дома четеше списания, само няколко месеца по-късно е започнала да се клати на стола си като другите… Повечето от тези деца биха изглеждали по съвсем друг начин ако бяха отгледани правилно, с грижи. Не си търсете извинение в сегашния им вид. Да не говорим за резултата от нездравословната диета. И дали е правилно в този дом да има и деца, чийто единствен недъг е да са слепи или глухи? И те ли са тежка гледка? Съмнявам се, че глухия Тодор има оценка за наличие на мозъчни увреждания, че е научен на езика на глухонемите. Че изобщо не можеше да говори – това се вижда.

Уви, част от родителите – навсякъде по света – изоставят тези свои деца.

А какъв е процента на родителите, изоставящи деца с увреждания в България спрямо другите страни в ЕС? Кейт Блюит изтъква като причина да дойде в България именно високия процент, ако не се лъжа най-висок за целия ЕС. Какво прави държавата за да подпомогне родителите на деца с увреждания? Как ги стимулира да не ги зарязват по домове? Риторични въпроси, знам си …

Кой даде съгласие една камера да снима месеци наред лицата им, раните им, кататонията им. Кой даде разрешение една камера да ги снима голи?! Дори някое от тези деца да е имало шанса да бъде поето от осиновители, дали сега, когато кадрите с него са разпространени като назидание, дали някой би поискал да го осинови?!

Звучи ми все едно са показали как се прави маратонка в забутан нелегален цех – виждате ли, имат дефекти, пък вие искате да купите. Едва ли някой осиновител, който би приел да се грижи за дете с увреждания, не е наясно с проблемите му. Едва ли някой ще се откаже веднъж решил се, защото детето е включено във филм. Защо да се отказва? От срам, че детето е видяно по телевизията ли? Напротив! Публичността може да изтръгне съжаление от повече хора, които да решат да помогнат на горките дечица. Дано! Колкото до това кой е дал съгласие децата да се показват голи – питайте държавните служители, които са техни наставници. Защото и мен това ме възмути! Макар и с увреждания, те имат право на лично пространство.

Има уютни спални, има стая за игра с басейн от балони, има специална стая за терапия с водно легло, направена още през 2001 г.

Чувам същото, което чух и от директорката на дома в самия филм – през цялото време се говори за ДОМА – за едните тухлени стени, за ремонтите и вложените пари, за оборудването. И какво като ги има щом и г-жа Грънчарова признава, че няма квалифициран персонал? Много успокоително, че има телевизор във всяка стая, щом по него вървят само сапунки вместо образователни програми за деца като “Улица Сезам” например. Браво за стаята с водно легло, само дето се питам дали изобщо дете е влизало в нея или си е съвсем нова понеже няма рехабилитатори? И аз забелязах плюшените играчки по леглата, и спалното бельо с весели щампи. Да, това ме учуди – очаквах всичко да е старо, вехто, кърпено; да има дупки по балатума и счупени стъкла. Е, нямаше, скоро е ремонтирано. Но все пак това не компенсира гледката на детето с крака като клечици, единия от който видимо счупен, а медицинската сестра му маже ходилото с йод, че било отекло нещо… Или на детето, загубило палеца си заради гангрена от прекаленото му смукане. Питат жената от персонала каква инструкция е дал доктора или сестрата, за да не загуби и другия палец, който вече смуче вместо липсващия. “Ами, вижте, за мен детето е добре. Няма температура, ако вдигне – ще го заведа при сестрата и това е.”

Съжалявам, г-жо Грънчарова, не можете да изтръгнете от мен съжаление към “неразбраните” държавни институции по повод Могилино! Не може директора на един дом да се изправи и да каже : “Аз не чувствам да нося вина, персоналът ми ме предаде!” и така да обясни десетте нови гробчета за последните две години в иначе току що пребоядисания дом. Не може да се търси вина в пратеника – остава да изкараме досие и на г-жа Блюит само и само да се успокоим, че на нея и на кадрите на нейните камери не може да се вярва. И вие да ми кажете, че дома е от тези в добро състояние. За мен дома не е в оборудването, дома е в грижата. На ваше място бих се срамувала да призная, че това е от добрите домове!

Съжалявам…

Вървя си по тротоара. Изведнъж се озовавам пред група ученици, едва ли бяха над 8ми клас, застанали в кръг и гледащи втренчено в центъра му. Инстинктивно последвах погледите им – там, между учениците, се въргаляха в мокра локвичка счупени парчета стъкло. Или казано иначе – децата си изпуснали шишето алкохол…

– Станалото – станало. Ще купим нова, какво да се прави…
– А дали по-нататък продават? Или да се върнем?

Де им е съвестта на тези, дето продават алкохол и цигари на деца? Че е незаконно – незаконно е. Но да си затварят очите? Както около училищата има табели : “Внимание, тук пресича твоето дете!” така трябва явно на търговците да се раздават диплянки : “Внимание, този купувач на цигари/алкохол може да е твоето дете!”

Седя си в автобуса, минавам покрай поредната спирка и виждам как надлъжно на тротоара е паркирана кола. Млад мъж върви по тротоара, колата се изпречва на пътя му, той я заобикаля от към мястото на шофьора и докато я подминава се изплюва върху предното стъкло!

Вгледах се в колата и забелязах, че явно не е първия, реагирал по този начин…

А Дончо и Петър си говореха вчера за трудни за премахване лепенки с надпис : “Паркирали сте на неподходящо за целта място”.

Вчера дочух за нов проектозакон за изменение на Наказателния кодекс (връзка към сайта на НС), който вече получи името “Ванко 2” в паралел с добре познатото “Ванко 1”. Този път промяната е следната :

§ 4. В чл. 343б се правят следните изменения и допълнения:
1.В ал . 1 числото “1, 2” се заменя с “1, 5”.

Текущия чл. 343б от Наказателния кодекс гласи следното:

Чл. 343б. (Нов – ДВ, бр. 28 от 1982 г., в сила от 01.07.1982 г., изм. – ДВ, бр. 50 от
1995 г.) (1) Който управлява моторно превозно средство с концентрация на алкохол в
кръвта си над 1,2 на хиляда, установено по надлежния ред, се наказва с лишаване от
свобода до една година.

Което на практика означава, че част от текущо определени като криминални прояви на шофиране с алкохолна концентрация между 1.2 и 1.5 промила, вече ще станат некриминални. Тръгнаха предположения, че “Ванко 2” е Максим Стависки. Обаче законопроекта е внесен в канцеларията на НС на 11 юли 2007 г., а Максим катастрофира на 5 август. Така че не виждам как може да е внесен по негова поръчка.

За щастие законопроектът е отхвърлен. За момента. На мен обаче ми е много интересно да чуя мотивацията на народния представител Йордан Мирчев! При положение, че имаме толкова проблеми с пияните шофьори, за какво ни е да сме по-снизходителни?? Според мен трябва не да се вдигат промилите, над които деянието ти е криминално, а да се свалят. Нулев толеранс заслужават тези, които смятат, че след една ракия могат да шофират!

Магазин за техника в Царево :


Като изключим приликата с логото и името на една голяма верига за техника, на кой би му хрумнало да свърже продаваната нова техника с дума като “стоп”?! Най-далечното нещо, което очаквам от новозакупената техника, би била да спре да работи.

И ето едно доказателство, че знаците са за простосмъртните и за будалите :

Докато си вървяхме по пешеходната централна улица в Бургас на няколко пъти се случваше някой нагло да ни бипка да му освободим пътя. Естествено път не им бе освободен, щото си е изцяло наш по закон!

Вървя си аз в сряда по бул. “Васил Левски” за да си хвана тролей от близката до НДК спирка. Стигам до кръстовището с ул. “Раковски”. Тъкмо да тръгна да пресичам и ми светна червено, така че чинно си зачаках, застанала на тротоара така, че като светне зелено да закрача уверено по самата среда на пътеката. И както си седя и гледам колите, някои от които продължават напред по “Раковски”, други, завиващи надясно по “Васил Левски”, изведнъж вниманието ми е приковано от автомобил, който завива наляво – обратно на движението на еднопосочния булевард! Заглеждам се учудено. Колата, както казах, свива леко в ляво, спира насред кръстовището пред спрелите на булеварда автомобили, после включва задна, започва да се движи назад в кръстовище, и също така назад минава по пешеходната пътека, пред която аз изумено стоя. И понеже няма място преди пътеката (да не говорим за онези заветни забранени 5 метра преди нея), спира така, че аз се падам до страничното стъкло на водача. Все пак той продължава да е обърнат назад за да се опита максимално да се прибере от кръстовището.

Аз съм втрещена! Зачудих се за момент, след което нервно зачуках по страничното му стъкло. Той се сепна и се извъртя рязко да види какво става, погледна ме изумено, и взе да ми прави всевъзможни знаци в стил : “Абе ти к’во правиш тук и що ме стряскаш така, аз реших, че беля стана…”. В това време светна зелено за мен. Аз заобиколих колата, минах пред нея за да пресека, което бе съпроводено с бипкания по мой адрес, мигания с фарове и викове. След като вече пресякох (не бих стояла на пешеходна пътека без причина), се обърнах. Той се подаде през срещуположната му врата и взе да ми показва жестове тип “круше” в челюстта! Бях шашната! Млад човек, облечен стилно, в нова, малка, градски тип кола, а подобно поведение, подобно неуважение и заплахи за физическа саморазправа с пешеходец, при това жена! Направих му за пореден път знак с ръце в стил “Ей по тази линия е пешеходната пътека”, махнах му отегчено с ръка и си продължих по пътя. Покрай мен профуча и тролея ми … Докато чаках следващия имах шанса да се уверя, че човека наистина си паркира там като остави от пешеходната пътека няма и 50 см и напусна колата. Пожелавам му да му се наложи да походи пеша из София! Искрено му го желая!

А следващия път ще намеря табелата на паяците, ще звънна на телефона и лично ще изчакам паяка да дойде! Пък ако ме удари – ще си извадя медицинско.

П.С. Оказва се, че това не е достатъчно – в статията “Полицай отказа да глоби нагъл шофьор на ламборгини” се говори как при аналогична случка, на същото място, паяка за 30 минути не се появил, колата тръгнала, а полицая не я глобил щото нямало свидетели! Е ще се оправим!

– Извинете – провиквам се аз към сервитьорката, тъкмо оставила последното от поръчаните блюда на масата.
Тя се връща и застава срещу мен с очакващ поглед. Аз й подавам малката бяла порцеланова чашка с дръжка, пълна с чеснов сос, която тя остави на масата ми малко след като поръчахме, с думите :

– Искам да откажа соса. Не мога да го ям при положение, че е чашката е мръсна!

Тя гледа учудено, взима соса, започва да оглежда външната страна на чашката.
– Как, нищо му няма…

– Не вън, вижте вътре – там, където дръжката влиза в чашката, е мръсно.

След като тя отново отказва да погледне там, три ръце – моята, и на две колежки, се протягат и й сочат мястото. Този път мръсното петно, остатък от преден червен сос, е забелязано.

– А… ами това, това просто не е добре изплакнато. Кетчуп е! – казва тя с интонация в стил : “Вие пък как така не се сетихте сами! То е елементарно!” и сякаш факта, че не е изплакнато добре не е притеснителен, все едно се налага да ти обяснява, че е нормално пицата на пещ да има брашно по долната си повърхност.

– Именно за това говоря! Няма да го ям.

Изгледа ме, взе соса и си замина. Довършихме обяда спокойно – не случайно изчаках да донесе всичко преди да направя рекламация, не исках изненади в храната си от някой ядосан готвач. Сметката беше нещо си и 98 стотинки – изрично погледнах, сосът беше задраскан. Естествено оставихме абсолютно точна сума в знак на обида. И си казахме – това беше. Вече тук – не.