Irina’s Weblog

– Извинете – провиквам се аз към сервитьорката, тъкмо оставила последното от поръчаните блюда на масата.
Тя се връща и застава срещу мен с очакващ поглед. Аз й подавам малката бяла порцеланова чашка с дръжка, пълна с чеснов сос, която тя остави на масата ми малко след като поръчахме, с думите :

– Искам да откажа соса. Не мога да го ям при положение, че е чашката е мръсна!

Тя гледа учудено, взима соса, започва да оглежда външната страна на чашката.
– Как, нищо му няма…

– Не вън, вижте вътре – там, където дръжката влиза в чашката, е мръсно.

След като тя отново отказва да погледне там, три ръце – моята, и на две колежки, се протягат и й сочат мястото. Този път мръсното петно, остатък от преден червен сос, е забелязано.

– А… ами това, това просто не е добре изплакнато. Кетчуп е! – казва тя с интонация в стил : “Вие пък как така не се сетихте сами! То е елементарно!” и сякаш факта, че не е изплакнато добре не е притеснителен, все едно се налага да ти обяснява, че е нормално пицата на пещ да има брашно по долната си повърхност.

– Именно за това говоря! Няма да го ям.

Изгледа ме, взе соса и си замина. Довършихме обяда спокойно – не случайно изчаках да донесе всичко преди да направя рекламация, не исках изненади в храната си от някой ядосан готвач. Сметката беше нещо си и 98 стотинки – изрично погледнах, сосът беше задраскан. Естествено оставихме абсолютно точна сума в знак на обида. И си казахме – това беше. Вече тук – не.