Irina’s Weblog

Гледах филма от край до край. Няколко пъти го почвах, все спирах още на десетата минута с мисълта, че не съм сигурна искам ли да видя какво следва. Но го изгледах! Не писах по темата – изживях си емоцията с Лъчо, с приятели и колеги.

Но днес прочетох статия на Гергана Грънчарова, Министър по европейските въпроси от 2007-ма, и не мога да не споделя какво мисля :

Това е трагедия и тя изглежда по еднакво болезнен начин навсякъде по света, независимо дали тези деца са снимани в специализирана институция или в собствения си дом.

И аз мислех така. Но видях разликата в снимките на Васка при влизането й в дома и сега, повече от десет години по-късно. – та на влизане снимката изглеждаше като на всяко друго дете от детска градина! А Диди? Която при оставянето й в дома четеше списания, само няколко месеца по-късно е започнала да се клати на стола си като другите… Повечето от тези деца биха изглеждали по съвсем друг начин ако бяха отгледани правилно, с грижи. Не си търсете извинение в сегашния им вид. Да не говорим за резултата от нездравословната диета. И дали е правилно в този дом да има и деца, чийто единствен недъг е да са слепи или глухи? И те ли са тежка гледка? Съмнявам се, че глухия Тодор има оценка за наличие на мозъчни увреждания, че е научен на езика на глухонемите. Че изобщо не можеше да говори – това се вижда.

Уви, част от родителите – навсякъде по света – изоставят тези свои деца.

А какъв е процента на родителите, изоставящи деца с увреждания в България спрямо другите страни в ЕС? Кейт Блюит изтъква като причина да дойде в България именно високия процент, ако не се лъжа най-висок за целия ЕС. Какво прави държавата за да подпомогне родителите на деца с увреждания? Как ги стимулира да не ги зарязват по домове? Риторични въпроси, знам си …

Кой даде съгласие една камера да снима месеци наред лицата им, раните им, кататонията им. Кой даде разрешение една камера да ги снима голи?! Дори някое от тези деца да е имало шанса да бъде поето от осиновители, дали сега, когато кадрите с него са разпространени като назидание, дали някой би поискал да го осинови?!

Звучи ми все едно са показали как се прави маратонка в забутан нелегален цех – виждате ли, имат дефекти, пък вие искате да купите. Едва ли някой осиновител, който би приел да се грижи за дете с увреждания, не е наясно с проблемите му. Едва ли някой ще се откаже веднъж решил се, защото детето е включено във филм. Защо да се отказва? От срам, че детето е видяно по телевизията ли? Напротив! Публичността може да изтръгне съжаление от повече хора, които да решат да помогнат на горките дечица. Дано! Колкото до това кой е дал съгласие децата да се показват голи – питайте държавните служители, които са техни наставници. Защото и мен това ме възмути! Макар и с увреждания, те имат право на лично пространство.

Има уютни спални, има стая за игра с басейн от балони, има специална стая за терапия с водно легло, направена още през 2001 г.

Чувам същото, което чух и от директорката на дома в самия филм – през цялото време се говори за ДОМА – за едните тухлени стени, за ремонтите и вложените пари, за оборудването. И какво като ги има щом и г-жа Грънчарова признава, че няма квалифициран персонал? Много успокоително, че има телевизор във всяка стая, щом по него вървят само сапунки вместо образователни програми за деца като “Улица Сезам” например. Браво за стаята с водно легло, само дето се питам дали изобщо дете е влизало в нея или си е съвсем нова понеже няма рехабилитатори? И аз забелязах плюшените играчки по леглата, и спалното бельо с весели щампи. Да, това ме учуди – очаквах всичко да е старо, вехто, кърпено; да има дупки по балатума и счупени стъкла. Е, нямаше, скоро е ремонтирано. Но все пак това не компенсира гледката на детето с крака като клечици, единия от който видимо счупен, а медицинската сестра му маже ходилото с йод, че било отекло нещо… Или на детето, загубило палеца си заради гангрена от прекаленото му смукане. Питат жената от персонала каква инструкция е дал доктора или сестрата, за да не загуби и другия палец, който вече смуче вместо липсващия. “Ами, вижте, за мен детето е добре. Няма температура, ако вдигне – ще го заведа при сестрата и това е.”

Съжалявам, г-жо Грънчарова, не можете да изтръгнете от мен съжаление към “неразбраните” държавни институции по повод Могилино! Не може директора на един дом да се изправи и да каже : “Аз не чувствам да нося вина, персоналът ми ме предаде!” и така да обясни десетте нови гробчета за последните две години в иначе току що пребоядисания дом. Не може да се търси вина в пратеника – остава да изкараме досие и на г-жа Блюит само и само да се успокоим, че на нея и на кадрите на нейните камери не може да се вярва. И вие да ми кажете, че дома е от тези в добро състояние. За мен дома не е в оборудването, дома е в грижата. На ваше място бих се срамувала да призная, че това е от добрите домове!

Съжалявам…