Irina’s Weblog

Спомням си, че когато Дончо за пръв път ми представи KeePass (или както Google предполага : “Did you mean: keep ass”) му казах : “Да бе, супер! Слагам си всички пароли на едно място! Как ли не! Струва ми се рисковано! Ами ако забравя паролата за отваряне на базата с паролите ми?” Но от чисто любопитство реших да пробвам – резултатът е : KeePass вече работи както на домашния, така и на фирмения компютър, а понякога вечер се занимавам с това да оправя някой от бъговете, който ми се набива на очи и ме дразни рџ�‰ Първоначално оправях само за себе си. Но в един момент се запитах : защо не взема да се свържа с автора?! Може и да приеме малко помощ (пък било то и с някои досадни задачки например) рџ�‰ А аз нямам възражения – напротив! Програмата е много полезна – сега вече се чудя как съм се оправяла без нея рџ�‰
Така че вчера вечерта написах едно писмо на Dominik Reichl, с което му предлагам помощта си и му пращам някои модификации, които съм направила. Надявам се да ги намери за полезни.

Днес още с отварянето на пощенската си кутия видях две писма от Сдружение “На ти с Природата” – питаха ме от кой град съм (колко глупаво от моя страна да пропусна да напиша) и обясняваха, че дори и да не съм в София пак ще могат да помогнат. Кристина Славова (председател на сдружението) ми писа допълнително и ми даде телефони за по-бърз контакт с тях. Много съм радостна, че намерих хора, които да имат желание да посветят време и нерви на тази кауза. За това и пристъпих към действие – взех кратка почивка за да мога да отскоча до съседния завод и да потърся кучето.

Търсенето ми се оказа безуспешно. За това и се обърнах към пазача там. Човекът беше много учуден от интереса ми към случая. Сподели, че вчера е забелязал кучето и е казал и на други хора от завода. Намерили се състрадателни хора, които закарали кучето на ветеринар. То явно е претърпяло катастрофа (според ветеринара преди около 2 дни). Прегледът показал счупен преден и заден крак, ключица както и отлепена кожа, която е късно да се възстанови. Препоръчал евтаназия и кучето било приспано.

Е, факта, че животът му не е спасен ме натъжава. Но ми се струва с пъти по-жестоко кучето да бъде оставено да се мъчи след подобен инцидент. Толкова ли хората не могат да си представят какво е да имаш нужда от помощ, да не можеш сам да я потърсиш, да няма кой да ти подаде ръка… Не разбирам шофьорите, които удрят животно и подминават без да им пука дори живо ли е то или не! Знам, че някой веднага ще каже : “Абе какво ми говориш за животни, те хора блъскат и си заминават!”. Но все от някъде трябва да се почне за да се спре жестокостта и към, и към животните в България. Аз все още вярвам, че всеки може да допринесе дори малко, а това ще подобри цялата картина.

Писах за пореден път на Сдружение “На ти с Природата” – този път за да им обясня развръзката на ситуацията. Кристина Славова ме посъветва да запазя контактите и да се свързвам с тях при нужда, което ми действа доста успокоително – понеже не е първия път, когато попадам на подобна гледка. И винаги съм се чувствала виновна, че дори не съм опитала да помогна – е, вече няма да е така.

Още веднъж искам искрено да благодаря на Сдружение “На ти с Природата” за съдействието, съпричастността и състраданието!

Днес на път към работа позитивното ми настроение бе помрачено от жалката гледка на видимо прегазено куче. Горкото седеше на паркинга пред съседния завод право, с втренчен в земята поглед и със смъкната кожа на гърдите… меко казано гледка, от която очите на всеки състрадателен човек биха се изпълнили със сълзи от съпричастие към болката на съществото.

Зачудих се какво мога да направя за него – нямам кола да го закарам, а и не познавам ветеринарните клиники в София. Тогава направих това, което мога : разрових се из Интернет за организации, които малко или много са свързани с помощ за животните. Попаднах на тези две организации :
Сдружение “На ти с Природата”
“Четири лапи”

Написах по едно писмо и на двете организации, в които търся съдействие – да окажем помощ на животното. А и честно казано имах нужда да знам, че не само аз се трогвам от подобни гледки, както и за вбъдеще ад имам готов контакт ако присъствам на поредната подобна жестокост.

Чудех се дали и да не се обадя директно в тези организации, но не съм сигурна дали случая е в тяхната компетентност въобще. За това реших да чакам отговор от тях.

Не можех да мина покрай пловдивската Централна Поща и да не разгледам сергиите с книги. Този път от любопитство прегледах какво ново има в учебната литература за средните училища. И попаднах на нови дисциплини, които съжалявам, че не са били преподавани по мое време – например Психология, Логика, Информационни технологии. Изглежда, че образованието в България е преминало стъпка напред и компютрите вече са здраво стъпили в обучението. Което ме радва. Но не може и да не ти се набие на очи учебник по Български език, на чиято корица има компютър, а пред него мастилница с перо – явно учителите вече се чудят как да бъдат по-интересни и съвременни, та чак малко попрекаляват рџ�‰ Старанието им обаче е похвално.

Не се сдържах да не си купя учебника по Логика за 9ти клас на Просвета. И наистина го намирам за доста интересен. Вчера четох за понятията в човешкото мислене. Въвеждат се понятия като класове от индивиди с общи характеристики, които имат и свое поведение. Говори се за общо съдържание на няколко класа (т.е. общ родов клас), за отношения между класовете, илюстровани с Ойлерови диаграми (всеки клас се обозначава с кръг). Не мога да не кажа, че искрено съжалявам, за това, че не съм изучавала тази дисциплина в моя 9ти клас. Сега като чета това във всичко намирам аналогии с обекно-ориентираното програмиране. Всеки един термин превеждам в терминологията на ООП, понеже тя ми е по-позната от терминологията на науката Логика. Дали ако бях изучавала тази дисциплина едно време щях по-лесно да премина от структурно в обектно-ориентирано програмиране (и щях по-лесно да погледна извън разликите в синтаксиса, т.е. по-философски)?

Понякога чак ме хваща яд на учениците, които не осъзнават какво им се дава на готово, до каква полезна информация имат достъп. И не мога да кажа, че не съм оценявала това като ученичка – оценявах го. Но имаше и дисциплини (като химия и георгафия), които просто не намирах за практични и нужни. Е, учех ги, но не с удоволствие, а само защото бяха в програмата. Но за повечето дисциплини се държах здраво и си пазя какви ли не тетрадчици и помагала, както и учебниците от средното. Рядко ги разглеждам, но когато го правя си спомням тогавашните си тревоги за миг и си казвам : “Всичките ми тревоги от това време сега са смешни и малки, но за времето си все пак са били големи върхове за прескачане”. Т.е. всяко нещо с времето си.

Използвах съботния ден за да се разходя по Главната с Вероника и майка ми – избирахме подарък за брат ми, който сега навърши кръгли двадесет години. Да си жив и здрав, Ники, много любов и щастие ти пожелавам и от тук. рџ™‚
Главната улица беше оживена което е обичайно за почивен ден – много пъстра и весела обстановка. И за разлика от София, климатът в Пловдив позволява и по това време на годината момичетата да са почти в лятно облекло рџ�‰

Но не мога да не спомена и неприятното усещане, което оставиха у мен множеството гледки на бездомни хора (най-вече малки деца и баби), които протягаха ръце от всеки ъгъл. Умът не ми го побира как държавата може да оставя толкова от своите хора да мизерстват по този начин. А да не говорим за многото хора, които минават по заведенията кой с лекарска рецепта, кой със снимка на дете и събират пари за закупуване на лекарства, за животоспасяваща операция и т.н. Самият факт, че толкова много измамници злоупотребяват с милосърдието ни показва, че обществото е готово да помага. Остава и държавата да се намеси и да регламентира начин, по който тази помощ наистина да стига до нуждаещите се. Преди половин година положението с гарите беше същото. Докато чаках автобусът за Пловдив да отпътува от гарата в София минаваха по един-двама да събират пари за операции. Носеха и документи, но от къде мога да знам какви всъщност документи се изискват за да бъде легално и за да не е измама едно събиране на средства? Научих, че е нужно разрешение от Министерството на здравеопазването за публично събиране на средства, но за други документи не знам. А и дали това изтъркано ксерокопие, което разнасят събирачите, не е просто един евтин фалшификат? рџ™Ѓ

Току що старият часовник отброи дванадесетте си удара, оповестяващо идването на новото денонощие. Аз вече съм в леглото си, в Пловдив, при баба ми. И пиша това по начина, по който почти съм забравила – с химикал в едно малко тефтерче (предполагам досещате се, че тук компютър няма). Е, за малко успокоение – тефтерчето е с емблема host.bg – т.е. свързано е със света, в който прекарвам основна част от времето си и поне малко ми помага да се чувствам в “свои води”. рџ�‰
Иначе този петък беше ден, посветен на Техническия университет – трябваше да изясня някои неща в канцеларията. Подбрах такъв ден за тези дейности, че да мога да присъствам на защитите на дипломните работи на Вероника и Ирина (колежки от моята група). За самите защити не ми се говори – прекалено дълъг пост ще стане, така че ще го оставя за друг път.
Но след защитите отидох до една от любимите ми книжарници – Хеликон. Предния ден попаднах на сайта им на книгата “Портретните снимки” от любимата ми поредица “Тайните на фотографията”. Именно първата книга от поредицата – книгата “Как се правят хубавите снимки”, е един от любимите ми подаръци от многото, които Лъчо ми е правил – това е и книгата, която ме запали по фотографията до степен да си купя цифров фотоапарат рџ�‰ Препоръчвам най-горещо тази поредица на всеки, който има интерес към фотографията!
Естествено посветих времето преди заспиване на новата си книжка. И тя не ме разочарова. Още от първите страници ме изправи пред един проблем, който от известно време ме терзае – проблемът със снимането на непознати хора в интересни за мен ситуации. Много пъти ми се е искало да снимам например някоя майка с малкото и дете, което любопитно сочи с пръче какво ли не наоколо и разпитва. Но все се спирам – какво ще си каже човекът, дали няма да се притесни, уплаши, ядоса? До колко е редно и до колко е морално да снимаш човек, който не подозира? Срещала съм и хора, които са готови на всичко само и само да ги снимаш – но винаги са били в някаква степен познати (например някой съсед). Според авторът можеш да подходиш или като се сближиш с човека и го предразположиш, или като го снимаш тайно и по този начин не предизвикаш никаква реакция у него. Аз нямам отговор за себе си все още, за това и за момента снимам клонки, пейзажи, животни и близки хора рџ™‚

Скоро ще пусна и галерия, където ще кача свои снимки – все още съм на diap-up достъп у нас, кoeто си е пречка.