Irina’s Weblog

Днес още с отварянето на пощенската си кутия видях две писма от Сдружение “На ти с Природата” – питаха ме от кой град съм (колко глупаво от моя страна да пропусна да напиша) и обясняваха, че дори и да не съм в София пак ще могат да помогнат. Кристина Славова (председател на сдружението) ми писа допълнително и ми даде телефони за по-бърз контакт с тях. Много съм радостна, че намерих хора, които да имат желание да посветят време и нерви на тази кауза. За това и пристъпих към действие – взех кратка почивка за да мога да отскоча до съседния завод и да потърся кучето.

Търсенето ми се оказа безуспешно. За това и се обърнах към пазача там. Човекът беше много учуден от интереса ми към случая. Сподели, че вчера е забелязал кучето и е казал и на други хора от завода. Намерили се състрадателни хора, които закарали кучето на ветеринар. То явно е претърпяло катастрофа (според ветеринара преди около 2 дни). Прегледът показал счупен преден и заден крак, ключица както и отлепена кожа, която е късно да се възстанови. Препоръчал евтаназия и кучето било приспано.

Е, факта, че животът му не е спасен ме натъжава. Но ми се струва с пъти по-жестоко кучето да бъде оставено да се мъчи след подобен инцидент. Толкова ли хората не могат да си представят какво е да имаш нужда от помощ, да не можеш сам да я потърсиш, да няма кой да ти подаде ръка… Не разбирам шофьорите, които удрят животно и подминават без да им пука дори живо ли е то или не! Знам, че някой веднага ще каже : “Абе какво ми говориш за животни, те хора блъскат и си заминават!”. Но все от някъде трябва да се почне за да се спре жестокостта и към, и към животните в България. Аз все още вярвам, че всеки може да допринесе дори малко, а това ще подобри цялата картина.

Писах за пореден път на Сдружение “На ти с Природата” – този път за да им обясня развръзката на ситуацията. Кристина Славова ме посъветва да запазя контактите и да се свързвам с тях при нужда, което ми действа доста успокоително – понеже не е първия път, когато попадам на подобна гледка. И винаги съм се чувствала виновна, че дори не съм опитала да помогна – е, вече няма да е така.

Още веднъж искам искрено да благодаря на Сдружение “На ти с Природата” за съдействието, съпричастността и състраданието!