Irina’s Weblog

След кратък рзговор с канцеларията на Факултета по Електроника и Автоматика (ФЕА) в ТУ-София, филиал Пловдив (където уча вече 4 години), вече имам студентски статус “прекъснал”. Сега ще имам време да си взема единствения останал ми изпит до момента - “Информационни и Управляващи Системи”, и да предам последните две курсови работи. И тогава - дипломна. Щеше ми се да завърша с колегите си, но така се наредиха нещата - работата ангажира, поглъща, не остава време и сили. Като се замисля сега чак се чудя как успях да стигна и до тук като учех за сесията вечерите и отсъствах само за деня на изпита от работа (което значи на предната вечер пътуване за Пловдив). Но … дано е минало трудното Освен това много от колегите ми също прекъсват - е, най вече момчетата, които се опитват така да се отърват за още година от казармата. Така че няма да съм сама на дипломирането - то не и че има чак такова значение вече.

Вчера гледах филма “Американски прелести” за втори път - в събота го гледах сама, сега исках да го споделя и с Лъчо. Категорично това е един от филмите, които ще помня дълго време. Просто не може човек да не се замисли над това на къде върви като види “отгоре” живота на един “обикновен” човек на 42 години. Запитах се : Дали и моите свободни, весели и безгрижни години не ми се изплъзват? Може би ще се събудя един ден и ще се чудя къде е изчезнало това момиче от снимките, които прашасват на рафта вкъщи… Не ми се иска да става така, но някак изглежда неизбежно - човек се променя постоянно, променя се и света като цяло. Надявам се поне когато осъзная необратимостта на тази промяна да съм доволна от това, в което съм се превърнала.

Едва ли щях да се сетя за събитието “15ти септември”, ако не беше Марияна, моя дългогодишна приятелка - още от 4ти клас. Тя сега учи във ВМИ, вече 5та година. Видях се с нея преди първия учебен ден и нейният ентусиазъм някак ме завладя - припомних си как и аз преди години чаках с нетърпение да започнат първите упражнения и лекции, а още по-рано как чаках да мине скучната лятна ваканция и да видя новите учебници. Но времето си лети - променят се желанията, грижите, емоциите. Макар и още да не съм завършила, имам чувството, че университетът е приключил преди години за мен. Явно така става като започнеш да работиш. И все пак не съжалявам за това си решение - и сега да ме питат : “Кое би предпочела - да живееш студентски живот или да работиш?” пак бих избрала второто. Студентският живот за мен е някаква мечта за безгрижие и щастие, която не съществува.

На подобни размисли ме наведе един сайт, който ми бе посочен от Лъчо :
Atol.bg
Регистрирах се веднага и бях много учудена да видя и други хора от моето основно училище Може би ще взема пак да посетя класната си - г-жа Димова, и да вляза пак в някой от часовете по Математика. Веднъж вече я посетих - докато бях в Търговската гимназия, и тя беше много зарадвана да ме види. Чудя се дали и сега би се сетила за мен … Но си струва да зарадваш учениците - самата аз като малка се радвах много ако мине стар ученик на гости, понеже г-жата се залисваше и винаги закъсняваше 10на минути за часа