Миналата седмица освен, че се сдобих с билет за Depeche mode (още в понеделник, разбира се), посетих два концерта - този на Ричард Клайдерман в сряда и на Descendance в петък.
Клайдерман, естествено, напълни зала 1 на НДК до пръсване. Известен е, няма съмнение, а и лично аз научих за него от рекламите по телевизиите. Чух, че продавали и билети за правостоящи. С типичния френски акцент обясни как ще идва “Аназър тайм, енд аназър тайм, енд аназър тайм…” 
Нямаше превод на никое от изказванията му за съжаление, нито на представянето на “Симфония Титаник”. Чувствах се обаче особено когато чух звука на електронна китара, на обой, арфа, а около рояла виждах само струнни инструменти. По-голямо удоволствие ми достави втората част на концерта, в която изпълненията звучаха не толкова поп. Някак обаче не можах да усетя онова чувство, което те обзема като чуваш автентичния звук на класически инструмент - в един момент се замислих, че дори и той да е на запис, пак нямаше да усетя разлика. Той самият правеше “шоу” - говори на японски, раздаваше нотите си на предните редове. Чух и двете си любими произведения от неговия репертоар - “Балада за Аделина” и “Носталгия”. За съжаление, аранжиментът на “Носталгия” бе много по-различен от това, което бях свикнала да чувам и дори не успях да я позная.
Пълна противоположност беше концерта с аборигенски танци и песни в петък. Първо, зала 1 на НДК беше … празна! След като се видя, че така или иначе предните сектори остават празни, бяха приканени и по-задните да минат напред. Така се оказа, че пълни са само оркестрината и двата предни сектора. Всичко назад бе пусто. Стана ми някак обидно от името на изпълнителите - трябва да е много неприятно да се изправиш пред подобна празна зала! Превод този път имаше. Той и си беше нужен - танците бяха сравнително кратки, а всеки от тях беше предшестван от обяснения за културата и обичаите, с които е свързан. Въпреки, че беше нужен, трябва да призная, че съжалявах, че изобщо има превод! Разбирах отлично английския на австралийците. Както и по-голямата част от присъстващите. Всъщност присъстваха много чужденци - чух основно английски и френски. Обаче да чуеш как човекът обяснява : “Този танц е ритуален и обикновено се повтаря през цялата нощ, което няма да се случи сега разбира се”, а преводачът да обясни : “През тази вечер ще видите този танц повторен няколко пъти. Ще има изненади!” - наистина си беше изненада! Надявам се аборигените да не са се сдобили с микрофона на преводача по начина, по който обясниха, че са се сдобили с китари : “Преди 400 години дошли испанците, нашите предци ги изяли и запазили китарите…” Купих си и диск с аборигенска музика, който в момента слушам. Интересно е как в края на вечерта изведнъж се сетих, че за цяла вечер не чух нито една песен, чието обяснение да говори за любовни тревоги, крадене на булки или изобщо дуели за жена. Песните се отнасяха за религията - кръщене, сътворение; за правосъдие; и за храна - колко са благодарни на кенгуруто за даровете, как един ден не успели да хванат кенгуру заради дъжда и всички заспали гладни, за богатия изненадващ улов на миди, за брането на плодове, за събирането на мед. Което трябваше да очаквам, имайки предвид в колко по-сурова действителност живеят аборигените, докато ние в Европа имаме благосклонна към нас природа и климат.
Представлението беше много интересно - разказът бе увлекателен и по едно време усетих как виждам аборигените с техните оскъдни препаски и мистични шарки по кожата, танцуващи около високите пламъци на ритуален огън, как чувам пукането на съчките, как усещам вкуса на червеният прахоляк, забулващ бурните им танци.
Какво ли е било усещането на първият европеец, стъпил сред тях!
